Толкова искаше да отиде – където и да е. Където и да е! От малко дете обичаше пътищата, те бяха като хората – един крие думите си както пътят скрива града в далечината и го показва на пътника в самия си край. Други пътища приличаха на усмивки, светли и топли като тази на баба й. Пътеките бяха децата на пътищата - тънки, побягнали под дървета и треви, най-упорити да отидат – сигурно при човека, който си няма приятели, или до огромната липа - там през зимата живееше вятърът и му беше студено, затова тичаше към къщите. Искаше да влезе в топлите стаи да се сгрее, но хората не го пускаха. Затова им беше сърдит и блъскаше шапките им. Целият площад на градчето беше негов, полето и небето също, но какво от това, вятърът зъзнеше от студ. Славея усети и веднъж му остави ръкавиците си.

Още преди да се научи да ходи, обичаше пътя към София. По него вечер майка се връщаше от работа, но сигурно баща й не обичаше този път, защото никога не се бе връщал по него. "Къде е?" - питаше Славея майка й си, а тя отвръщаше –„Той е вятър.“ Едва когато завърши първи клас, Славея разбра, че баща й не бе поел към София, а по пътя към Испания – затова тя обичаше Испания, представяше си я - място като техния град. Там живееше баща й.

Славея толкова искаше да отиде някъде – но отиваше на училище, което беше съвсем близо, зад пазара, а пътят към София започваше от обратната страна на градчето. Но това не пречеше на Славея, никак дори – тя тръгваше рано, много рано, защото обичаше пътя повече от училището – там само госпожа Петрова беше казала, че пътеките са добри - те винаги намирали нещо хубаво, до което да те заведат.

Понякога Славея й казваше: – Може ли да те хвана за ръка, госпожо Петрова? Вземи ме с тебе.

Славея така искаше да тръгне за някъде – дори не към Испания при баща й, за съвсем най-обикновено някъде, но не можеше. Майка й работеше в съседното градче и пътуваше дотам с маршрутка. Маршрутката беше твърде глупава, защото отиваше все до едно и също място и въобще не се интересуваше от другите пътища.

Добре, че имаше грамадни рейсове – някои бели, други от сребро – те бяха любимите на Славея. Имаше и такива, които бяха стари и изподраскани. Славея искаше да се качи на някой от тях и да замине – в училище госпожа Петрова й каза, че светът е много голям и човек може да стигне навсякъде. Но Славея не можеше. Майка й беше много богата, разбира се, защото й купи череши, а тази година те бяха по-скъпи от злато. Освен това спестяваха за нова кола на старо.

Славея мечтаеше да отиде до края на пътеката, която бързаше към глоговете, защото беше храбра пътека и не се страхуваше, че може да се убоде на острите им бодли. Но баба й въобще не я пускаше. „През юни тази година е толкова топло, улицата е жар и хем ще слънчасаш и трябва да викаме линейка, хем ще те ухапе някоя змия. Виж ги, навсякъде са плъзнали.“ Затова Славея се изхитри – научи къде е автогарата – всъщност – Славея не знаеше какво означава „всъщност“, но важното е, че госпожа Петрова един ден ги заведе до парка и по пътя им показа: - „Това е автогарата.“

Автогарата! Имаше пейки, два прозореца и точно тогава пред прозорците бяха спрели два автобуса - сребърни и........

© OFFNews