Текстът е публикуван през юни 2018 г., но днес звучи пророчески. В него философът и писател Матю Стюарт описва появата на нова американска аристокрация - „9,9-те процента“, образован елит от професионалисти, който концентрира богатство, възможности и власт, докато социалната мобилност в САЩ постепенно се затваря. Според Стюарт това не е просто история за свръхбогатия 1 процент, а за по-широка, добре устроена горна прослойка - лекари, адвокати, банкери, мениджъри и високообразовани семейства, които предават привилегиите си по наследство, капсулират се в добри квартали, добри училища и добри мрежи и превръщат меритокрацията в нова наследствена система. Написан години преди днешната остра поляризация, текстът звучи като ранна диагноза за Америка, в която неравенството вече не е просто икономически проблем, а заплаха за самата демокрация.

Автор: Матю Стюарт, theatlantic.com

1. Аристокрацията е мъртва...

За около седмица всяка година през моето детство бях член на американската изчезваща аристокрация. Понякога около Коледа, по-често около 4 юли, семейството ми отсядаше в един от кънтри клубовете на дядо ми в Чикаго, Палм Бийч или Ашвил, Северна Каролина. Бюфетът за закуска беше великолепен, а дядо ми беше жизнерадостен домакин, винаги готов с позната история, като рядко пропускаше възможност деликатно да ни инструктира за подходящия етикет на клубовете. На 11 или 12-годишна възраст научих от него, между кълбетата дим от пурата му, че дължим седмиците на изобилие на пра-дядо ми, полковник Робърт У. Стюарт, който е бил заедно с Теди Рузвелт в Първа доброволческа кавалерия и е направил състоянието си като председател на Стандард Ойл Индиана през 1920-те години. Беше ми дадено да разбера също, че по причини, които можеха да бъдат проследени до някакъв стародавен неразбираем спор, фамилията Рокфелер бяха морални врагове на нашия клан. Едва по-късно в живота научих, че историите за полковника и връзките му с титаните са доста далеч от истината.

В края на всяка от тези седмици ние се връщахме у дома. Моята реалност беше агресивната средна класа от 1960-те и 1970-те години на военните бази на САЩ и свързаната с тях общност. Животът там също беше добър, но пицата беше от кутия, а за закуска имаше корнфлейкс с бонбонки. Славата ни достигна своя връх в деня, когато родителите ми се върнаха вкъщи с нов Volkswagen кемпер. С порасването ми празничната помпозност на патриотичните обеди и ритуалната игра на бридж започнаха да ми изглеждат леко нелепи, дори обидни, подобно на парти за рожден ден на хора, чието основно постижение в живота е да се перчат. Принадлежах към ново поколение, което вярваше, че трябва да се напредва по заслуги, а заслугите се определяха по праволинеен начин – резултати от тестове, оценки, конкурентни данни в автобиографията, превъзходство в настолни игри, баскетбол и, разбира се, труд, с който да се прехранваме. В моя случай това означаваше поемане на домашни задължения за съседите, работа в местен ресторант за бързо хранене, печелене на стипендии, за да завърша гимназия и колеж. Роден съм с много предимства, но парите не бяха едно от тях.

Вече бях станал част от нова артистокрация, макар че все още се наричахме победители по заслуги. Ако сте от редовите читатели на „The Atlantic“, може би и вие сте неин член. (А ако не сте член, надеждата ми е, че и вие ще намерите историята за новата класа още по-интересна – макар и също по-тревожна.) Със сигурност новата ми група имаше много възхитителни страни и аз ще я нарека – по причини, които скоро ще узнаете – 9,9-те процента. Изоставихме стария дрескод, започнахме да вярваме във фактите и бяхме (донякъде) по-разнообразни в цвета на кожата и етноса си. Хора като мен, които имат избледняващи спомени от живота в предишната управляваща каста, са изключение, а не правило. По всички социологически или финансови показатели, е хубаво да си нас. Още по-хубаво е да си нашите деца. По здраве, семеен живот, приятелски кръг и ниво на образованост, да не говорим за пари, ние смазваме конкуренцията. Но имаме мъртва точка и тя се намира точно в средата на огледалото – изглежда сме последните, които забелязват колко бързо се променихме и в какво се превърнахме.

Меритократичната класа се специализира в стария трик на консолидиране на богатството и предаване на привилегиите нататък, за сметка на децата на другите хора. Ние не сме невинни странични наблюдатели на нарастващата концентрация на богатство по наше време. Ние сме главните съучастници в процес, който бавно задушава икономиката, дестабилизира американската политика и подкопава демокрацията. Нашата измамна вяра в заслугите сега ни пречи да осъзнаем естеството на проблема, който нашата поява като класа предствлява. Имаме склонността да мислим, че жертвите на нашия успех са просто хора, изключени от клуба. Но историята показва доста ясно, че в играта, която играем накрая всички са силно губещи.

2. Дискретния чар на 9,9-те процента

Нека първо поговорим за пари, въпреки че парите са само една част от всичко, което прави новите аристократи специални. Има позната история за нарастващото неравенство в САЩ, а нейните борсови персонажи са добре известни. Злодеите са плутократите с изкопаемите горива, охранените шефове от Уолстрийт, недораслите технологични братлета и останалите от така наречения топ 1 процент. Готините са 99 процента, известни също и като „народа“ или „средната класа“. Линията на разказа е проста: някога бяхме равни, но сега сме разделени. В тази история има зрънце истина. Но тя разбира погрешно основните характеристики на персонажите и сюжета.

Всъщност топ 0,1 процент е големият победител в нарастващата концентрация на богатство през последния половин век. Според икономистите от университета Бъркли Еманюел Саез и Габриел Цукман около 160 хиляди домакинства от тази група държат 22% от богатството на Америка през 2012 г., което е увеличение от 10% спрямо 1963 година. Ако търсите пари, с които могат да се купят избори, ще ги намерите единствено у топ 0,1 процента.

Фигура 1: Приказка за трите класи

9,9-те процента държат по-голямата част от богатството в САЩ

Всяко парче от баницата, което взима 0,1-ят процент, относително казано, идва от хората отдолу. Но не всеки от 99,9-те процента е дал парче. Само тези от долните 90 прцента са го направили. В своя пик в средата на 80-те години хората от тази група са притежавали 35% от богатството на нацията. Три десетлития по-късно то е спаднало с 12 пункта – точно толкова, с колкото е нараснало богатството на 0,1-я процент.

Между топ 0,1-я процент и долните 90 процента стои група, която се орпавя добре. Тя се държи за своя дял от нарастващата баница, десетилетие след десетилетие. И като група, тя притежава значително по-голямо богатство, отколкото останалите две взети заедно. В приказката за трите класи (Фиг. 1) тя е представена със златната линия, минаваща високо и стабилно, докато останалите две се борят помежду си. Там ще намерите новата аристокрация. Ние сме 9,9-те процента.

Що за персонажи сме ние, от 9,9-те процента? Повечето от нас не са като екстравагантните политически манипулатори от 0,1-я процент. Ние сме възпитани, костюмирани адвокати, лекари, зъболекари, средно ниво инвестиционни банкери, магистри по бизнес-администрация с неясни длъжности и всякакъв сорт други професионалисти – такива, които можеш да поканиш на вечеря. Всъщност, ние сме толкова скромни, че отричаме собственото си съществуване. Продължаваме да настояваме, че сме „средна класа“. Към 2016 г. бяха необходими 1,2 милиона долара нетна стойност, за да се попадне в 9,9-процентовия сегмент; 2,4 милиона долара, за да се достигне медианата на групата; и 10 милиона долара, за да се попадне в най-горните 0,9 процента. (И ако все още не сте там, не се притеснявайте: нашият клуб е отворен за хора, които са на прав път и имат правилната нагласа.) „Ние сме 99%“ звучи правдоподобно, но това е слоган, а не анализ. Семействата в нашия край на спектъра не биха могли да съберат сено с вила.

Ние също сме предимно, но не изцяло, бели. Според анализ на Центъра за изследвания Pew, афро-американците са 1,9% от 10-те процента най-богати домакинства; испано-американците са 2,4%, а всички останали малцинства, включително азиатци и лица от различни раси, са 8,8%, въпреки че тези групи заедно представляват 35% от общото население. Един от рисковете на живота сред 9,9-те процента е, че нашите вратове се схващат от гледане нагоре. Ние съзерцаваме 0,1-я процент със смесица от възхищение, завист и готовност за подчинение. В резултат пропускаме другата голяма история на нашето време. Оставили сме 90-те процента в прахта, докато тихо поставяме барикади след себе си, за да сме сигурни, че никога няма да ни настигнат.

Да предположим, че започвате точно в средата на разпределението на богатството в Америка. Колко високо ще трябва да скочите, за да стигнете до 9,9-те порцента? Във финнасово изражение мярката е лесна, а тенденцията е безпогрешна. През 1963 г. щеше да е нужно да умножите богатството си шест пъти. До 2016 г. би било нужно да скочите още два пъти по-високо и да увеличите богатството си 12 пъти, за да одраскате нашата група. А ако дръзко се устремите към средата на нашата група, вместо към долната ѝ граница, би се наложило да умножите богатството си по 25. В това отношение 2010-те приличат много на 1920-те години.

Ако започвате от средно ниво за хората с цвят на кожата, ще трябва да упражнявате финансовия си скок с прът. Институтът за политически изследвания изчисли, че ако изключим парите, инвестирани в „трайни стоки“ като мебели и семеен автомобил, средното чернокожо семейство е имало нетно богатство от 1700 долара през 2013 г., а средното латиноамериканско семейство – 2000 долара, в сравнение с 116 800 долара за средното бяло семейство. Проучване от 2015 г. в Бостън установи, че богатството на средното бяло семейство там е 247 500 долара, докато богатството на средното афроамериканско семейство е 8 долара. Това не е печатна грешка. Това са две големи капучино. Това и още 300 000 чаши кафе ще ви вкарат в 9,9 процента.

Нищо от това няма значение, ще чувате често, защото в Съединените щати всеки има възможност да направи скок: мобилността оправдава неравенството. По принцип, това не е вярно. В САЩ не е вярно и на практика. Противно на популярния мит, икономическата мобилност в страната на неограничените възможности не е висока и намалява.

Представете си се на социо-икономическата стълбица, за единия край на която е вързан с ластик единият ви крак, а за другия ѝ край – този на баща ви. Здравината на ластиците ще бъде определяща за бързината, с която ще се отдалечите от стпалото, на което сте роден. Ако родителите ви са високо на стълбицата, ластикът ще ви дръпне нагоре, ако понечите да паднете. Ако те са по-ниско, ластикът ще ви дърпа надолу, щом понечите са се изкачвате. Икономистите изразяват тази идея с число, което наричат «междупоколенческа еластичност на доходите“ или IGE, която измерва доколко отклонението на детето от средния доход може да се обясни с дохода на родителите. IGE от нула означава, че няма никаква връзка между дохода на родителите и този на техните деца. IGE от едно означава, че съдбата на детето е да завърши точно там, където е дошло на този свят. Според Майлс Корак, професор по икономика в Сити Университета на Ню Йорк, преди половин век IGE в Америка е бил по-малко от 0,3. Днес той е около 0,5. В Америка играта е наполовина спечелена, след като си избрал родителите си. IGE тук сега е по-висок, отколкото в почти всяка друга развита икономика. По този показател за икономическа мобилност Съединените щати приличат повече на Чили или Аржентина, отколкото на Япония или Германия.

Историята става още по-обезпокоителна, когато видите къде точно на стълбицата се намират най-стегнатите ластици. Канада, например, има IGE, който е около половината от този на САЩ. Все пак от средните стъпала на стълбицата на доходите в двете страни, потомците се движат нагоре или надолу през близките стъпала със същото завидно темпо. Разликата е в това, което се случва в крайните точки. В Съединените щати децата от най-ниското стъпало и, преди всичко, от най-високото стъпало – 9,9% – се установяват най-близо до началната си точка. Тук, в страната на възможностите, колкото по-високо е дървото, толкова по-близо пада ябълката.

Всички тези анализи на процентното богатство, нека сме наясно, предлагат само грубо начало на представата за развиващата се класова система на Америка. хората се движат навътре и навън между категориите през цялото време, без задължително да сменят социалната си класа, както и в собствените си очи могат да принадлежат на различна класа от тази, на която принадлежат в очите на другите. Но дори и трендовете в паричните статистики да са несъвършена илюстрация на по-дъбокия процес, те все пак регистрират част от необикновената трансформация, която се случва в нашето общество.

Преди няколко години Алан Крюгер, икономист и бивш началник на Съвета на икономическите съветници на Обама, беше прегледал международните данни за мобилността и беше уловил частица от фундаменталния процес, който стои в основата на сегашния момент. Нарастващата неподвижност и нарастващото неравенство не са като две парчета от същото дърво, които случайно са се озовали на плажа по едно и също време, отбеляза той. Те се измиват заедно на всеки бряг. В различните страни колкото по-голямо е неравенството, толкова по-висок е IGE (виж фигура 2). Сякаш човешките общества имат естествена тенденция да се разделят, а след това, когато класите са достатъчно отдалечени една от друга, да се кристализират.

Фигура 2: Кривата на Великия Гетсби. Неравенството и класовата неподвижност вървят заедно.

Икономистите са предпазливи създания, които ще погледнат подобна графика и ще ви напомнят, че тя показва само корелация, не и причинно-следствена връзка. Това е удобна преграда за онези от нас, които са на върха, защото поддържа жив един от основните митове на американската меритокрация: че нашият успех няма нищо общо с провала на другите. Това е приятна идея. Но по цял свят и в цялата история богатите са движили напред процеса на кристализация по един директен начин. Те са извадили парите си от производствени активи и са ги вложили в стени. Освен това, през цялата история една социална група, повече от всички други, е поемала отговорността за поддържането и защитата на тези стени. Нейните членове са били наричани аристократи. Сега сме 9,9-те процента. Основната разлика е, че ние сме намерили начин да се преструваме, че сме част от средната класа като част от стратегията да останем на върха.

Крюгер толкова харесва графиката, показана на Фиг.2, че решава да ѝ даде име: Кривата на Великия Гетсби. Добър избор, с който се чувствам силно свързан. Романът на Ф. Скот Фитцджералд за разпадането на Американската мечта е написана през 1922 г., или точно по времето, когато прадядо ми тайно е точел пари от Стандард Ойл и ги е влагал във фиктивна компания в Канада. Книгата беше публикувана през 1925 г., точно когато специалният съветник откриваше доказателства, че облигации от тази компания са попаднали в ръцете на министъра на вътрешните работи. Авторът на романа прекарваше времето си в кафенетата на Париж, докато полковник Робърт У. Стюарт бягаше от призовки за явяване пред Сената на Съединените щати, пред който да свидетелства за ролята си в скандала „Teapot Dome”. Едва сега се приближаваме до върха на неравенството, достигнато от неговото поколение през 1928 година. Сигурен съм, че и те са мислели, че това ще продължи вечно.

3. Произход на видовете

Парите не могат да ти купят класа, или поне така казваше баба ми. Но могат да купят частен дететктив. Баба ми е била дебютантка от Кентъки и за известно време моделка (подобно на Дейзи Бюканън от «Великия Гетсби», странно съвпадение, така че е знаела какво да направи, когато най-големият ѝ син обявява намерението си да се ожени за испанка. Наема детектив, който веднага докладва, че семейството на бъдещата булка се прехранва с продажба на вестници по улиците на Барселона. Баба налага незабавно и пълно комуникационно ембарго. Всъщност семейството на майка ми притежаваше и управляваше голяма фабрика за хартиени изделия. Когато се раждат децата, баба най-накрая се смирява. Решена да постъпи правилно, тя урежда младото семейство, което по това време е на военна мисия в Хавай, да бъде вписано в Нюйоркския социален регистър.

Социолозите биха казали на суховатия си език, че баба ми е била ревностен мениджър на семейния социален капитал и не е била склонна да позволи на някаква испанска хлапачка от улицата да избяга с него. Имала е осование, дори и фактите ѝ да са били погрешни. Парите може и да са мерило за богатство, но не са единствената му форма. Семейство, приятели, социален кръг, здраве, култура, образование и дори местоживеене са също начини да бъдеш богат. Тези нефинансови форми на богатство, оказва се, не просто привилегии на членството в нашата аристокрация. Те са това, което ни определя.

Ние сме хората с добрите семейства, с доброто здраве, с добрите училища, добрите съседи и добрите професии. Може да решим да се наречем «5G“, вместо 9,9 процента. (от Good - добро; добри на англ. език – б.пр.) Ние сме толкова далече от не-много-добрите по всички тези показатели хора, че започваме да приличаме на нов вид. И, точно както навремето с баба ми, процесът на видообразуване започва с любовна история, или – ако предпочитате – сексуална селекция.

Учтивият термин за този процес е избирателно чифтосване. Изразът понякога се използва, за да се подскаже, че това е още едно от чудесата на ерата на интернет, където пуканките най-накрая срещат маслото, а феновете на „Янкис“ намират фенове на „Янкис“. Всъщност, днешната лудост по избирателното чифтосване е резултат от истина, която би била призната от всяка героиня на всеки роман на Джейн Остин: нарастващото неравенство намалява броя на подходящите богати партньори, дори и да увеличава наградата за намирането на такъв и наказанието за неуспеха в това. Според едно проучване, последният път, когато брачните партньори са се подреждали по образователен статус в така степен, в която се прави сега, е бил през 1920-те години.

За повечето от нас този процес е щастливо невидим. Срещаш правилния човек под дърво в ексклузивен кампус или по време на ориентация във високопоставена професионална фирма и преди да се усетиш, си два пъти по-богат. Но понякога — баба разбираше това добре — се налагат допълнителни мерки. Точно тук нашата нова технология засрамва тромавите обществени детективи. Завършилите Ivy League, които търсят да се чифтосат със своите равни, могат да кандидатстват за присъединяване към услуга за запознанства, наречена «The League». Тя е селективна, естествено: само 20 до 30 процента от кандидатите от Ню Йорк биват приети. Понякога я наричат „Tinder на елитите“.

Заблуждаващо е да се мисли, че избирателното чифтосване  е симетрично, както когато градска мишка се жени за градска мишка и селска мишка се жени за селска мишка. По-добро обобщение на данните би било: богатата мишка намира любовта, а бедната мишка бива прецакана. Оказва се — кой би предположил? — че хората, които се борят да се справят с всичко наведнъж, имат по-големи трудности да задържат своя партньор. Според политолога от Харвард Робърт Пътнам, преди 60 години само 20 процента от децата, родени от родители със средно образование или по-малко, са живеели в домакинство с един родител; сега тази цифра е почти 70 процента. Сред домакинствата с висше образование, напротив, делът на домакинства с един родител остава под 10 процента. От 70-те години насам процентът на разводите е намалял значително сред двойките с висше образование, докато се е увеличил драматично сред двойките само със средно образование — дори когато самият брак е станал по-рядко срещан. Процентът на родителство от един човек от своя страна е най-значимият отделен индикатор за социална неподвижност между окръзите, според изследване, ръководено от икономиста от Станфорд Радж Чети.

Нищо от това не предполага, че отделните хора грешат, когато търсят подходящ партньор и създават красиво семейство. Хората трябва да — и вероятно винаги ще — преследват щастието по този начин. Една от заблудите на нашата меритократична класа обаче е да предполага, че ако нашите действия са безукорни поотделно, тогава сборът от нашите действия ще бъде добър за обществото. Може да сме изучавали Шекспир по пътя към юридическия факултет, но имаме слабо усещане за трагичните възможности на живота. Фактът е, че ние тихо и колективно сме избрали неравенството, и това е, което неравенството прави. То превръща брака в луксозна стока, а стабилния семеен живот — в привилегия, която богатият елит може да предава на своите деца. Как очакваме това да проработи?

Това разминаване на семействата по класова линия е само една част от процес, който създава две различни форми на живот в нашето общество. Спрете за момент в местното си йога студио или в клас по групова психология, и ще забележите, че същият процес сега се записва и в нашите собствени тела. В Англия през XIX век богатите наистина са били различни. Те не просто са имали повече пари; те са били по-високи — много по-високи. Според изследване с цветистото заглавие „On English Pygmies and Giants“, 16-годишните момчета от висшите класи са се извисявали средно с впечатляващите 8.6 инча (около 21.8 см) над своите недохранени сънародници от по-ниските класи. Ние възпроизвеждаме същия вид разделение през различен набор от показатели.

Затлъстяване, диабет, сърдечно заболяване, бъбречно заболяване и чернодробно заболяване са два до три пъти по-разпространени сред хора, които имат семеен доход под 35 000 долара, отколкото сред тези, които имат семеен доход над 100 000 долара. Сред нискообразованите, бели американци на средна възраст смъртността в Съединените щати — единствено сред развитите страни — се е увеличила през първото десетилетие и половина на XXI век. Движещият фактор на тази........

© Гласове