Човек не бива да се води по чужда мъдрост.

Всяка голяма любов завършва в езеро от тъга, казваше майка й, а майка й беше точна като прогнозата за времето. В очите й постоянно валеше дъжд, после падаше слана. Деа не вярваше на прогнозите, но те се сбъдваха. Тя обичаше дъждовете. Тичаше под капките, после кашляше, но Руси я беше научил:

– Дъждът е бегач, много бърз - твърдеше той. - За секунди бяга от облаците до земята. Донася ни небе.

Руси беше рошав човек. Вместо глава, нося вятър на раменете си, беше й признал той.

Двамата тичаха заедно и Деа усещаше, че ще завали. Живееха в един и същи блок – 36; тя на петия етаж, той на осмия, учеха в едно и също училище „Димчо Дебелянов“, той в Б клас, тя във В. Вечер Руси стърчеше пред вратата на училищния двор, рошавата му глава – гнездо на гарги. Не сядаше на пейката, просто стърчеше и когато Деа се покажеше след последния час по математика – гнездо, небе и празна пейка грейваха. Руси я грабваше и я носеше от училище „Дебелянов“ до спирката на автобус 20. Цветарката от магазинчето на ъгъла отбелязваше – „Пак двамата откачени“. Продавачката на обувки – естествена кожа, внос от Италия - подмяташе „Тра-ла-ла“! Дядото, който търгуваше с гевреци и ядки, сумтеше „луди“, но не със зъл глас. Деа и Руси не забелязваха обувките, нито гевреците и ядките. Беше им прекрасно. Още по-щастливо ставаше, ако вали – двамата се скриваха под якето на Руси и Дея се молеше дъждът да не спира пет часа.

В сряда Деа стърчеше пред училище „Дебелянов“, не сядаше на пейката, не крачеше напред-назад пред магазинчето за топли закуски. Руси имаше литература, пишеше не есета, а глупави истории и когато изхвърчаше след края на часа, я вдигаше във въздуха. След секунда хукваше към спирката на автобус 20.

На последната седалка беше август. Автобусът отиваше до Тева, най-крайния квартал на града. Докато стигнеш дотам, идваше есента. Някои хора умираха, други се раждаха. Пътниците носеха времето в мислите си, но то нямаше значение за Руси, нито за Деа. Те сядаха един до друг, но по-често, толкова често, че може да се каже винаги, Руси не я пускаше, държеше я слабовата, сгушена, негова. Говореха си най-големите глупости.

Ако мълчаха, беше още по-хубаво. Когато не приказва, човек живее в мислите на другия човек. Понякога двамата избухваха в смях по едно и също време, без да си кажат дума. Ни в клин, ни в ръкав Руси започваше да бъбри за новота история, прехвърчала през главата му. Деа му описваше най-трудната задача, която бе решила при госпожа Лачева – и колко хубаво било да види старата си учителка усмихната. Умница – радваше се Руси, по-щастлив от дъжда навън.

Съучениците й не одобряваха Деа. Математиката е противно нещо, но за нея беше пътека към радостта – защото всяка цифра имаше място и означаваше нещо. Деа харесваше госпожа Лачева и беше самотна като нея. Майка й работеше в Гърция, баща й – някъде по света. Единственият приятел, който Деа имаше, бяха трудните задачи, в които потъваше, за да не усеща липсата на хора наоколо. Математиката беше другото име на истината. Подиграваха я, но не я наричаха зубрач, защото не беше. Докато решаваше някое адски трудно уравнение, въздухът около Деа светеше. Ненормална е, казваха съучениците й, но когато се случи онова с Руси,........

© OFFNews