Продавачът прекарваше целия си ден седнал зад едно старо дъбово бюро. Половината площ беше заета с огромната му касова книга, в която се криеха всичките му страхове, надежди и радости. Останалата част от бюрото не се виждаше от огромното количество цветя, които бяха пъхнати във висока китайска ваза. Столът му бе с висока облегалка и приличаше на трон на патриарх в катедрален храм. Дърворезба по облегалката му показваше цялата библейската сцена „Вход Господен“ от влизането на Исус в Йерусалим преди Пасха.

Яздещият младото си осле (магаре, б. р.) Спасител на света, бе издялан детайлно и прецизно, а останалите фигури бяха на тълпите посрещачи, които го приветстваха с палмови клонки. На стената зад гърба му беше окачено малко шарено килимче, а вдясно от него се виждаше вратата на метална каса. До нея имаше малка мивка и кана с вода с обърната върху гърлото чаша. На прозореца – увехнал отдавна израстък на фикус. Общо взето това беше целият пейзаж на канцеларията.

Всеки ден, без изключение, продавачът ставаше от величествения си трон точно по обед - в 12:00 и нито минута по-късно. Вадеше часовника си от вътрешното джобче на жилетката и поглеждаше циферблата, за да се увери, че не е подранил с почивката. Естествено, никога не бъркаше часа, защото стомахът му подсказваше с къркоренето си, че е време за хапване.

Потупваше вратата на сейфа, сякаш е гърбът на най-добрия му приятел. Някаква стара привичка. Така приветстваше пачките с банкноти, които обитаваха металната ниша. Те бяха единствената му страст – да печели и пести. Беше направил дори акроним от „пести“ и „печели“ на визитната си картичка до името и адреса си: ПП.

Всеки понеделник бе определен за ден за разплащане. Точеха се един след друг товарачите от склада му, носачите на трите кафета, които пиеше – общо 21 за седмица. Идваше и човекът, който му носеше и сменяше цветята в китайската ваза на всеки два дни. Следобед минаваха месарят, от когото взимаше пържоли на едноседмична вересия, млекарят, който носеше кашкавал и буци сирене увити в кафява хартия в къщата му, която се намираше накрая на бул. „Христо Ботев“.

Имаше и няколко приходящи амбулантни търговци, които идваха да си вземат комисионните, когато им скимне. Търговецът даваше процентите, за да пласират разни дребни стоки, които не вървяха в магазина му. Затова понеделник беше определен за изключително неприятен ден и обедното приятелско потупване по вратата на сейфа не се практикуваше.

Днес обаче бе сряда, някъде към 11:40 часа. Търговецът отпи поредната глътка кафе, всмукна дълбоко от цигарата си и погали едрия божур надвиснал от китайската ваза. Много обичаше божури, а този букет беше много красив. Жалко, че след два дни щеше да бъде изхвърлен в кофата за боклук.

Телефонът иззвъня. Търговецът изпусна няколко последни кълба дим и изгаси цигарата си в препълнения с фасове пепелник. Прокашля се и вдигна слушалката. От другата страна беше гласът на един от неговите редовни партньори –........

© OFFNews