Има ли в България съвременен танц? Толкова съвременен, колкото в световни центрове като Ню Йорк, Париж, Берлин, Сидни? Има. На картата на републиката дори има своя централна точка. Намира се на улицата на изкуствата. „Самуил“ 32. Ако още от Възраждането борим комплекс за изостаналост - за национална ощетеност от съдбата…- на „Самуил“ 32 проличава, че съдбата може и да помага. Среща в Париж двама българи - Атанас Маев и Живко Желязков. Само няколко години след това у нас започва да се случва танц, на който световни школи могат да завидят. Двама ентусиасти и неголяма сутеренна зала. Освен център стават епицентър на съвременния български танц.

Не случайно наричат сцената Дерида – на френския деконструктивист. От самото начало я замислят като експериментална територия за постмодерни търсения. Търсения на очистена екзистенциална същност. На човешка опитност без семантични привидности, заложени в речта. Без клопки на пред-решен и пре-дрешен смисъл. Думите и синтаксисът според Дерида за действителността са криво огледало. В епохата на масовите комуникации образът се изкриви до неузнаваемост. Тук парализиран разум в социалните медии. Там фантазиран в конвенционалните. Тотална парализа на разума – безславният му край - се очертава с изкуствения интелект…

Няма вече опора. Остана едната интуиция. Вътрешният глас. А като сме отвикнали да го чуваме. Като са ни възпитали да не го слушаме… Думи и........

© OFFNews