Да тръгнем от най-лесния и съвсем свеж пример, който се случва в момента, пред очите на стотици милиони души, включително и пред нашите.

На Европейското първенство по футбол участват отбори от 24 държави. От тях бивши социалистически страни са: Полша, Чехия, Словакия, Унгария, Румъния, Словения, Хърватска, Албания, Сърбия, Украйна, Грузия. По желание можем да прибавим 50% източногерманско участие. Но и без гедееровското „рамо“ това са почти половината отбори на този специален и популярен форум. Без Сърбия, Украйна и Грузия всички останали от съветския блок са членки на ЕС и НАТО. Трите, които отделих обаче са кандидати за двата блока, а Белград само за ЕС – знаем защо.

Българското величие си събира патина в спомените за 1994 г., „поливани“ от безбройните реклами с Христо Стоичков…

Ще каже някой, че това е само спорт и по него не може да се съди. Може и още как.

Във времето след падането на „желязната завеса“ всички бивши соцстрани тръгнаха по пътя на демокрацията. Едни устремно, други по-колебливо, като Румъния, да речем. Ние уж също. В момента по темпове на икономическо развитие всички те изпреварват България. Включително Албания.

Стандартът на живот у нас е по-нисък от всички тях, като можем да се мерим в момента единствено със Сърбия, но дори това е спорно.

През годините сме имали възможност да гледаме десетки спортни прояви на европейско и световно ниво, които показаха какви съоръжения са построени в бившите ни братовчеди по комунизъм и какви грижи се полагат за младите там. И по този показател сме последни.

Да, българската история има няколко златни страници, които наистина са величави. Но това е било толкова отдавна, че дори историците все още спорят по някои неясни обстоятелства и участници във въпросните периоди.

„Полковника“ от новата партия преди дни описа Дякона като човек, който не е направил кой знае какво, но „веем“ името му, защото е трябвало да си създадем герои. Буквалните........

© Frognews