Трудно може да цени Свободата този, който не познава отсъствието ѝ

Политическото общество, според него, съставлява принудителната сила на държавата, с която следва да се осигурява идеологическа хегемония в гражданското общество. Класическото либерално-демократично разбиране (Констан, Токвил) за гражданското общество е като за свободно социално пространство на ненамеса от държавата, чиято материална основа е частната собственост, а духовна - свободата на съвестта и плурализма. Затова и Хабермас го определя като „извор на демократичната жизненост“. За неомарксизма обаче гражданското общество е арена, върху която трябва да установи идеологическа хегемония. А това може да стане чрез социален контрол и принуда, а не чрез дискусия и изграждане на консенсуси. Писал съм поредица от статии в „Труд“ през 2021-2022 г., че за да контролираш една общност трябва да установиш хегемония върху три неща - храната, мобилността и мисълта. Затова неомарксизмът във всичките му вариации - от либерал-прогресистки през „зелени“ до откровено маоистки - се стреми към осъществяването на три големи трансформации: отнемане на продоволствената автономия, ограничаване на мобилността и релативизиране на свободата на съвестта.

В евразийските автокрации (Русия, Китай) са най-напреднали в тези процеси поради самата същност на авторитарната власт, която по дефиниция е немислима без тотален социален контрол. Но и при нас, в Свободния свят, неомарксизмът не си почива. Днес, през 2024 г., вече са видими и с просто око политиките, които преследват горепосочените три трансформации. Към отнемането на продоволствената автономия се тръгва чрез изкореняването на животновъдството и ограничаването на свободното земеделие заради........

© Труд