След десетилетия на самоувереност и военна доминация Съединените щати са изправени пред свят на  велики сили, който изисква връщане към класическата стратегическа дипломация. В епоха на нарастващо съперничество Вашингтон трябва да използва преговорите като инструмент за оцеляване и укрепване на влиянието си. Това пише Уес Мичел - бивш помощник-държавен секртетар на САЩ за Европа и Евразия от първата администрация на Доналд Тръмп, на страниците на американското списание Foreign Affairs.

След завръщането си на поста през януари, президентът на САЩ Доналд Тръмп предизвика оживен дебат за ролята на дипломацията в американската външна политика. За по-малко от три месеца той отправи смели дипломатически предложения към тримата основни противници на Вашингтон. Той започна преговори с руския президент Владимир Путин за прекратяване на войната в Украйна, общува с китайския лидер Си Дзинпин за провеждане на среща на върха и изпрати писмо до иранския върховен лидер Али Хаменей за прекратяване на ядрената програма на страната. Успоредно с това, администрацията му ясно заяви, че възнамерява да предоговори баланса между ползите и тежестите в съюзите на Вашингтон, за да осигури по-голяма реципрочност.

Първите ходове на Тръмп предизвикаха протести и обвинения в помирение. Но факт е, че Вашингтон се нуждаеше от нов вид дипломация.

След края на Студената война Съединените щати се отказаха от използването на преговорите за насърчаване на националния интерес. Убедени, че историята е приключила и че могат да преобразят света по американски образ, последователните президенти на САЩ започнаха да разчитат на военната и икономическата сила като основни инструменти на външната политика. Когато използваха дипломация, това обикновено не беше за да увеличат мощта на САЩ, а за да се опитат да изградят глобален рай, в който многостранните институции биха изместили държавите и биха премахнали войната напълно.

За известно време Съединените щати можеха да се измъкнат от подобна небрежност. През 90-те години на миналия век и началото на този век Вашингтон беше толкова могъщ, че можеше да постигне целите си без старомодна дипломация. Но тези дни отминаха. Съединените щати вече не притежават армия, способна да се бори и да побеждава всички свои врагове едновременно. Те не могат да доведат до разруха друга велика сила чрез санкции. Вместо това, те живеят в свят на съперници с размерите на континент, със силни икономики и армии. Войната между великите сили, немислима от десетилетия, отново е реална възможност.

В тази опасна обстановка Съединените щати ще трябва да преоткрият дипломацията в класическата ѝ форма - не като ординарец за всемогъщата армия или като гарант на глобални норми, а като твърд инструмент на стратегията. В продължение на хилядолетия великите сили са използвали дипломацията по този начин, за да предотвратяват конфликти, да набират нови партньори и да раздробяват вражески коалиции. Съединените щати трябва да поемат подобен път, използвайки преговори и сделки, за да ограничат собствената си тежест, да сдържат враговете си и да пренастроят регионалния баланс на силите. А това изисква ангажиране със съперници и преработване на съюзите, така че Вашингтон да не е необходимо да поема водеща роля в едновременната конфронтация с Пекин и Москва.

Следователно е необходимо да се разговаря с Китай и Русия и да се настоява за реципрочност от приятелите. Ако се направи правилно, това би могло да помогне за управление на разликите между ограничените средства на Съединените щати и практически безкрайните заплахи, насочени срещу тях, нещо, за което много други велики сили са използвали дипломацията. Всъщност същността на дипломацията в стратегията е да пренареди силите в пространството и времето, така че страните да избягват изпитания на силата отвъд техните възможности. Няма магическа формула как да се направи това както трябва и няма гаранция, че подходът на Тръмп ще успее. Но алтернативата - опитът да се надвият всички - не е жизнеспособна и е много по-рискована. С други думи, стратегическата дипломация е най-добрият шанс, който Америка има да укрепи позицията си за продължителна конкуренция.

ДРЕВНА МЪДРОСТ

През лятото на 432 г. пр.н.е. лидерите на Спарта се събрали, за да обмислят дали да започнат война с Атина. В продължение на месеци напрежението между двата града-държави се е нажежавало, тъй като атиняните се сблъсквали с приятелите на Спарта, а спартанците безучастно наблюдавали. Тогава група ястреби, подстрекавани от съюзниците, били нетърпеливи за действие.

Но Архидам II, застаряващият цар на Спарта, предложил нещо различно: дипломация. Разговорите, казал Архидам на събранието, биха могли да предотвратят конфликта, докато Спарта работи за създаване на нови съюзници и засилване на позицията си във вътрешнополитически план.

Заповядвам ви да не грабвате оръжие веднага, а да изпратите и да протестирате с [атиняните] с тон, който не е твърде внушаващ война, нито пък твърде внушаващ подчинение, и да използваме времето за усъвършенстване на собствените си приготовления. Средствата ще бъдат, първо, придобиване на съюзници, елински или варварски, няма значение... [,] и второ, развитие на нашите вътрешни ресурси. Ако те послушат нашето пратеничество, толкова по-добре; но ако не, след изтичането на две или три години позицията ни ще е станала материално укрепена... Може би дотогава гледката на нашите приготовления, подкрепени от също толкова важен език, ще е настроила [атиняните] към подчинение.

Тези идеи предшестват края на Студената война. Въпреки целия си легендарен реализъм, държавният секретар на САЩ Хенри Кисинджър е бил идеалист, който вярвал, че задачата на американските дипломати е евентуално да създадат световна федерация. Президентът на САЩ Роналд Рейгън, който едва ли е бил търговец на мир на всяка цена, намерил снимката си до тази на Чембърлейн в реклама на цяла страница (платена от републикански ястреби) във вестник "Вашингтон Таймс", след като започнал ядрени преговори със съветския лидер Михаил Горбачов. След падането на Берлинската стена и двете идеи процъфтявали. Либералите виждали в съветския колапс доказателство, че раят е близо, а хардлайнерите го виждали като доказателство, че дипломацията не е необходима. Дипломацията е била обявявана за мъртва и преди, но никога смъртоносното вкочаняване не е било толкова напреднало.

Но слуховете за края на историята бяха преждевременни. Оказва се, че либерализмът не е заличил геополитиката от човешката история. Китай, Иран и Русия не се трансформираха в либерални общества. Напротив, всички те се превърнаха в уверени, цивилизационни държави, които остават решени да доминират в своите региони. Днес съперничеството между великите сили се завръща и системната война е много реална възможност.

Цената да игнорираш геополитиката

Европа се намира в най-голямата опасност от 40-те години на миналия век

Нито либералите, нито ястребите имат жизнеспособни решения на този проблем.

Всички международни институции в света не могат да предотвратят война между Съединените щати и Китай или Русия, или и двете. И както признават последните две Национални отбранителни стратегии, американските военни не са подготвени или екипирани да водят войни срещу двама........

© news.bg